КОСМОГОНИИ*

стихове

Били ли сме
Кой би
Да можехме
Сред
Макар
Каква е
За дъжд
Старицата
Юношата
Толкова







Били ли сме


Били ли сме или не сме били? 
Какво от нас на този свят остава? 
Мътлива утрин. Тъмен дъжд вали 
над теб и мен, над тази пръст корава...

Безкрайна пустота след нас остава, 
частици нищо, пълни с тишина 
край люлката на бога – нани-на... 
И сън след сън, животът отминава. 

До ужас ме обичай. Днес. И тук. 
Вселената чрез тебе ме обича. 
Със всеки трепет плах, със всеки звук, 
все повече мъглата се сгъстява. 

Денят помръква! Въздухът изтича! 
Прахът ни този свят осъществява.


обратно към стихове






Кой би


Кой би могъл така да съчетае 
лукавството с детинската наивност? 
Тя себе си желае да излъже, 
но иска първо аз да й повярвам.

Усмивката й, устните бъбриви, 
ме карат да изпитвам странна жажда. 
Бедрата й, притиснати капризно, 
са промисъл за юлската природа. 

Тя цялата е радост, но защо ли 
внезапно радостта я натъжава? 
Къде ме води този стръмен поглед? 

Аз смътно подозирам, че отдавна 
тя знае пътя, сякаш смърт е пила. 
Тя иска не да помни – да забравя


обратно към стихове





Да можехме


Да можехме от пясъка пустинен 
поне следа от капка да получим, 
поне едно загатване за радост 
от мъките човешки да изтръгнем...

Не е възможно – не! – не е възможно. 
Да бъде невъзможното тогава! 
С капризни нокти нищото разкъсай, 
издигай ме с косите си над мрака. 

Накарай ме да вярвам! Излъжи ме, 
че все пак има смисъл да се диша... 
Душа съм аз, побягнала от ада. 

Изпий ме със косите си и нека 
викът ти влее слово в тишината – 
и нека бог най-сетне проговори.


обратно към стихове





Сред


Среднощното море е нещо 
безформено, като душата. 
Там миди със лица човешки 
в екстаз си ближат стъпалата.

По хълбоците на вълните 
луната в жълта слуз изтича. 
Корал ти смуче слабините 
и шепне колко те обича. 

Развратна смърт, с език и с устни 
ме разсъбличай от костта ми. 
Хор на медузите, пригласяй 
с набъбналите си камбани. 

Ти, разум с рани от тъга, 
на хаоса стани слуга.


обратно към стихове





Макар


Макар че не умея да извайвам фигури от мрака, 
аз се опитвам да ги виждам... 
По своему съм вечен аз. 

Не се явявай – 
няма корени нощта, да я изтръгнеш като цвете, 
а бялата луна е ничия. 

Бъди си там, където си – присъствай, 
но нищо не докосвай. 

Да, зная, ти умееш да превърнеш всяка сянка 
във майка на нещата, 
но аз от мъдрост не разбирам. 

Дошъл съм тук за малко мрак и нищо повече, 
да, нищо повече.


обратно към стихове









Каква е


Каква е тази жажда да отрича 
една след друга всичките си думи? 
Очите й са слънчеви, но лунни. 
Не ме обича тя, но ме обича.

Просветва с колене, с коси сияе, 
безгрижна като стръкче сред полето. 
Светът какво е – нищото, в което 
тя със смъртта на кукли си играе. 

Но в този поглед, уж така нехаен, 
защо внезапно почва да прозира 
самотността на хаоса безкраен? 

И в този мургав смях какво се крие? 
Не чух ли как сред мрака на всемира, 
едно зверче ранено жално вие? 


обратно към стихове





За дъжд


За дъжд се моли юлската природа, 
единствен аз на жаждата се моля. 
Любов, разкрий ми своите надежди – 
дори смъртта за твоя сън е кратка...

О, нека ме докосват тези устни, 
ръцете й, косите побеснели – 
да бъда прах, понесен сред звездите, 
стенание от ада на човека. 

Бедрата й са хаосът, сред който 
един безумен лотос се разлиства. 
С последни сили тя сега се бори, 
скимти и впива нокти във тревите... 

Не! първо нека прилепът разпери 
крило – да стане химен на луната. 


обратно към стихове





Старицата


Старицата се взира може би 
не точно в тази пролет... Тя усеща 
как соковете, трескави и тъмни, 
я всмукват през горчивите върби, 
повличат я през кръговете стръми 
към корена и бликва слуз гореща... 
Простенва тя, и корена възсяда... 
В утробите на майките е ада. 

И всичко става някак зверски диво...  
А юношата спира запленен – 
през крехките листа луна наднича. 

Но изведнъж потръпва ужасен – 
старицата го гледа жалостиво 
и лига край устата й се стича. 


обратно към стихове




Юношата


Сакатата е ангел отвратен, 
как неумело само се съблича... 

А аз стоях и гледах вцепенен 
как тялото й с люспи се покрива 
и как подобно струйка кръв се стича 
езикът й, по змийски раздвоен... 

Тя бе смъртта, дълбоко скрита в мен, 
заключена с една луна ръждива. 

И аз видях как плахо се склони 
лицето й над мен и как бледнее, 
и станах мъж при седмия й стон. 

И с ужас гледах нейде отстрани 
как тялото ми в мрака се люлее, 
като маймуна, вкопчена за клон. 


обратно към стихове





Толкова


Толкова усилия, за да превърнем 
нищото в корона... 

Пак е нищо, само че е ручей. 
С биберон от охлюв спи върбата. 
Косът предпазливо ни оглежда, 
кацнал на върха на свойта човка. 

Ние с теб сме само тишината, 
чрез която всичко е безкрайно – 
облаци, които бавно сричат 
в глината с писец от водно конче. 

Аз не искам нищо. Ти не искаш 
повече от мен. И бог не иска – 
нищо повече, 
освен да си му майка. 


обратно към стихове





*Бележка : Едноименната стихосбирка е издадена от
издателство Народна Младеж през 1987 година. 
Предоставям стиховете в последната им редакция,
така както са публикувани в “Избрано”,
изд. Факел, 2004 година. 


Мая Методиева











 
 
 
    

(с) иван методиев
=============================
(с) Нова Българска Поезия, 19.01.2006