стихове
Понякога небето плюе изпомачкани треви и се разпада небесно-кафявата къща. И се сгъстява умората. И се пречиствам от себе си. И отново приличам на фея, която възсяда Луната. И си спомням коя съм и къде заспива морето. И тръгвам - в левитационен унес по перилата... над перилата....Следобедът е стих без име. В стъклата на мансардите подсмърча. Наднича през ключалката на думите. Трепери край оградите. Задрасква огледалото на локвите. Пищи в ушите на комините. Почти разбран, ще свърши с многоточие....Усмивката боде като карфица. Прилича на криле на пеперуда. Понякога е лъскава и алчна и твърде често- разнозначна. Умее да блести и хапе. Промъква се в различни чувства. Краде от тъмната ни същност. Уголемява се и дебелее. Ще гръмне от преяждане. Дано!Изгърбиха пътеките лицата си съдрани. Опъват мисли тетивата на лъжите. Небето е бълбукащо. Нахлувам в епицентъра на думите, затварям си чадъра... Днес, няма да вали!Неделята е блус без слънце. Дъждовно улиците се протягат - под паузата на дъждобрана ми.И днес денят звучи в минор. Нахални улици ме спъват безпричинно. Прерязвам гърлото на безсрамно-голото условие. В жълтата хроника - АЗ и моята смърт! обратно към стихове
(с) албена попова
=============================
(с) Нова Българска Поезия, 14,04.2005