цвета тимофеева
стихове вярваш - не вярваш искаш - не искаш волен стих последен стих
вярваш ли че всеки, който някога те е обичал ще си събира монети и ще купи частичка прашинка от твоите мигли и с ъгълчетата на езика ще близне вяло твоята обида? а знаеш ли разликата между: да обичаш и да целуваш като в запой и водката да ти стига до гърлото? Една бутилката би издържала, но ние потъваме а едва е началото - отмина само минута. Стой не виждаш ли че всичкото лято излезе, не виждаш ли морския бряг- той е мой, почти целият- мой. бих ти разказала всичко за него бих седяла до тебе, бих цедила кутия след кутия цигари но перспективата да си раздаваме бакшиши, както тази ненормална зима, няма да ни направи цветни вярваш ли че сутрин, лежейки в кревата винаги те покривах с одеало- мила привичка почти като онази да ти чупя устните нощем
обратно към стихове
искаш- не искаш
вярваш ли че когато съм нежна пролетта се старае да бъде по- умна- влачи те за петите, хваща те със устни, има те, когато се разлистваш в пепелта на розите и белите зюмбюли, изтрити от листата до откровение искаш ли ме, та чак скочих във небето счупих се, разбих се и паднах като камък, но поне във скока си докоснах се, докоснах се до тебе!обратно към стиховеволен стих
приветствията се свличат от устните като развързани обувки мислите скачат по локвите и търсят нещо във косите прекрасно е раят е когато ме докосваш и когато ме рушиш за да се намериш Обличаш се тихо тогава и самотата и радостта заедно възникват както възниквайки резервния път изчезва но парашута се ратвори наполовина защото другата половина я пуснаха на щори и на шорти
жалко отрязах си крака и доскачах до познатата ми спирка разгледах разписанието на хартиените самолети водещи до играта на руска рулетка Тук, градът ми напомня на морско дъно цялото потънало във водорарасли и корали хората с учудените си очи ми приличат на Маи сгънали под себе си краката виждам ги, но не бягам опитвам се още един ден да мина без поезия жалко че от този град всичките птици излетяха- чувствам се като единствено останалата крилата обратно към стиховеТочката винаги я слагат произволно. Цял живот ли смяташ да лепиш от снега покой. да се топлиш в телефонните кабинки, да вдишваш мирисът на лепило и афиши. Да се смееш насред нажежения асфалт и слънцето във формат А4 да съблича безсрамно лицето ти, а думите... думите винаги прогизнали в гланц за устни... Не би ли искал да живеем в черно- бял театър, да гледаме филми за трамваите и хората, за зверовете и улиците. Да забравим светлината и времето. Да забравим всички срещи и посвещения. Да направят наша и първата пролетна капка, да ни приседне в гърлото така че да не може никога да се изкашля, небето в нас като най- тънката игла да ни отврати от съдбата на думите докато те още се въртят около нас. Не би ли искал в съавторсво да пишем стихове с телата си вместо думи- целувки вместо точки- езици вместо обзаци- оргазми отделяйки се от нас, смъквайки се да падат, да се разбиват, да се разбиват, да падат...не искаш ли? Обичам те повече от думите а без тях съм като стъпила върху най- твърдата земя и не падам на горе... Обичам те и очите ми никога не спят желанието ми пълзи като вирус от преносителя към носещият от обречения към обричащият непорочна консистенция с дъх на ласка а ти си създаден за да убиваш. Във себе си имаш толкова тайни коридори че от както съм влязла ме няма А бях навсякъде. И от всякъде искам да избягам заедно с пътя между началото и края. Тук ли нещо се смалява аз ли търсих или то само си падна аз ли ритъма намерих на твоето присъствие моят слюнопейзаж ли рухна но ще си отместя погледа като роял и безнадежно ще падам след спомняйки си мътното потно време отлетяло закачено на куки, ласки, миди обелено мълчание, обелено именно тук където работихме с устите си като риби търсещи отчет един от друг... и ще бъде толкова просто, толкова разбрано аз ли ще разбирам те ли ще разбират че съм по- безнадежна от съществото вярващо в детството Няма значение за сега... и така е сложно да ти пиша не само защото не мога да виждам (тази пролет е любовна... ...всеки ден бяга от мен като мишка а и нощта гръб ми обърна...) Господи, така е сложно да пиша по дяволите всичко, прости ми, не мога да дишам Но всичко е толкова просто, не е нужна да говоря не е нужно повече нищо да записвам всички поеми са ми в очите и само в тях може да се види как те се променят- от и до... Това е то - едно мигновение но именно в тези мигновения в мислите има единство и поемата започва да говори. И поемата започва да говори с езика на пожарите същите онези чрез които като фашисти сме изгаряли миглите си ................................................................... Това е изчерпах се казах всичко което някога открих зад млечния път и с такава наслада някога млясках сега ми остава покорно със ноктите си да драскам и въздуха и вятъра да гледам как в кафето ми изстива пролетта покрита със сняг В някой стих да те открия, в някой сух цитат... Това е изчерпах се, само ми обещай че ще заключиш последният ми стих в жабката на асфалта, в капсула... да не го помня а ако някога получа вдъхновение ще се считам за победител защото това ще означава че ме прегазил трамвай! 17.04.05г софия обратно към стихове
(с) цвета тимофеева
=============================
(с) Нова Българска Поезия, 20.03.2005