начало

поезия

манифест
преоткриване

рисунки

форум

контакти

хубави места

 

 

 

 

 

гергана атанасова

 


стихове

А над залеза звънко струят драскотини
Жена Стая за нежност Сърце Есенна сватба Така ме разтревожи идването ти...
Казвам се Гергана...и точно такава се чувствам,
въпреки, че често чувам името си в други варианти.
Затова пък от магията му никога не съм искала да избягам. Родена съм през 1975, но ако трябва да съм точна едва съм успяла да се вместя в нея – без малко да я пропусна –
от там и разбираемата ми вражда с всички крайни срокове. На многото красиви неща, които умея да правя,
съм се научила от моята майка, от възрожденския дух на учителите ми в Национална Априловска гимназия в Габрово и от малкото приятелства в живота ми, които съм допуснала да се случат. По този повод, следва да съм благодарна на съдбата за многото хора, които срещнах до днес в живота си, но има дни, в които чувствам, че трябва да й благодаря и за това, че пък не ме е срещнала с други. По образование съм магистър по право от СУ “Св.Климент Охридски”, а от скоро и правоспособен адвокат, но не съм сигурна, че някога ще се вживея в това... Пиша отдавна. Най-напред започнах с неистови, но доставящи ми удоволствие опити. Някои откъслечни свидетелски показания сочат, че особено значима част от ранния период на творчеството ми, заема култовото и гениално прозрение, кодирано в двустишието : “Зайко къса минзухари, Ежко търси си другари.” Това разбира се е част от едно далеч по-мащабно произведение, което обаче поколенията няма да могат да узнаят, поради липсата на запазени артефакти в културните ми пластове от онова време. По-късно, образователния уклон в семейството и училището превърна енергията на писането в относително разумни думи и смисли, които почти ме накараха да вярвам, че дори и да не мога да нарека себе си поет, мога да се заема с много по-интересното занимание по ухажване на думите. Дано им причинявам същото удоволствие, което и те причиняват на мен. Обичам търпеливите хора, черното кафе, отчаяното си чувство за справедливост, книгите, Маркес, семейството си, сладолед, старомодната музика, балконските си цветя, откровеността и още много други знайни и незнайни човешки удоволствия, които не споменавам, за да не ги хващат уроки ... А всички божествени емоции, които не се вместват в думата “обичам” съм запазила за сина си! Мразя реване, самонадеяността, комари, надменността, лошото време, лицемерието, миенето на чинии, ниски обувки и някой неизбежни човешки нерадости, дължащи се на разума, макар и често да са обясними... Както изглежда, китайската поговорка, че по-лесно се позира за картина, отколкото се пише автобиография, май е вярна, затова бъдете снизходителни към неясната фактология. По-важни са словесните ми опити...
А над залеза звънко струят драскотини
Тича босото лято по тревата изпръхнала.
Есента го догонва  с мокри ръкави. 
Суха клечка го перва през рамото, 
изохква от бързане
и над залеза звънва една драскотина.
Под тополата сядат листа пожълтели Попрепил от дъха на тревата щурец в настроение ще побъбри за времето, но с неразбиране А над залеза звънко струят драскотини... Златни стъпки все още личат, изоставени между редките пръсти на дивия кестен. Тича лятото, хвърля зад себе си стомна. Разбива я синьото на небето. Подсмърчат две-три драскотини... обратно към стихове
Жена
1.


Жената – 
Обиталище на думи – 
                                     Мария
                                     Мила
                                     Мама
Земя
Зора
Зачатие
                                    Небе
                                    Надежда
                                    Нежност

Отворете друга страница –
На тази думите превалят…




2.


Жената –
На ъгъла на къщата
От двора
На срутения над сърцето й балкон –
Парче озадачена арматурна тел-
Ооградата на формата й
Охкането от изкачване,
Дископатията на левия й навик
Да си ходи
Вкъщи
Захвърлила се подир погледа си,
След примигването на зениците,
Осиновен от гледки


Изморената жена…




3.


Жената –
Лунатичка
Котка
Магьосница с вечерни нокти
С кърпена пола
С разплетени чорапи
И със златен лъч в ръцете
Объркана 
Одрана
Осамотнила вълшебствата,
В чийто пъстри рокли
В подгъвите им 
Смеха си е зашила

Неусетната жена …



обратно към стихове
Стая за нежност
Отделена
от другите чувства.
Безкрайно понятие
за пристигане
    прошка
    проглеждане
    пристан...
Незкалючена,
тайна
и някакси островна –
стая без врата,
а с обятия – 
стая за нежност...


обратно към стихове


Сърце
Ти си крачка към мен,
във която се спъвам
щом сърцето ми спира
          пред твойто сърце –
с ожулено чело, 
с одрани колене
и с прашка за птички 
           в едното крило!


обратно към стихове





Есенна сватба


Есента залудява, троши огледалото,
хвърля сватбен букет зад гърба си и хуква.
Три свенливи липи го улавят,
разкъсват с листата си жълтото –
после дълго се карат с повея коя да е първа.
Есента засиява, прелива октомври над ръба на мъгливата облачна чаша от звуци - дъжд звъни, хрипват есенни бури, гъргорят капчуците... И дори захарта в кафето извиква “Горчиво”... обратно към стихове
***
Така ме разтревожи идването ти, което
развърза свитата ми в равнодушие коса.
Навих конец край пръста си,
халките преброих и ето –
било е името ти в края му...Така
разбрах, че е било магия – 
кобница проклета,
             денонощна,
че съм обсебена,
че съм навита на кълбо,
и  че по нишката ми,
вплетена в столетия,
едно човешко настроение
в мен е придошло-
през лабиринта ми от грешки 
нескопосан,
над изморения от любопитство врат,
надеждата ми е била подложена
               на неочакване...
Какъв обрат...!?
И че обърканата от  поличби прошка,
която ти дължа в такъв момент,
е само обичайната самотност,
в предчувствието ми за теб ...


Така ме разтревожи идването ти, което
замръзна като точка в края на деня –
разлях мастило върху листа,
пръските съединих и ...ето,
било е името ти в безпорядъка.. .Съдба!


обратно към стихове



 
 
(с) гергана атанасова
=============================
(с) Нова Българска Поезия, 18.10.2005