стихове
А над залеза звънко струят драскотини
Жена
Стая за нежност
Сърце
Есенна сватба
Така ме разтревожи идването ти...
Казвам се Гергана...и точно такава се чувствам,
въпреки, че често чувам името си в други варианти.
Затова пък от магията му никога не съм искала да избягам.
Родена съм през 1975, но ако трябва да съм точна едва съм успяла
да се вместя в нея – без малко да я пропусна –
от там и разбираемата ми вражда с всички крайни срокове.
На многото красиви неща, които умея да правя,
съм се научила от моята майка, от възрожденския дух на учителите ми
в Национална Априловска гимназия в Габрово и от малкото приятелства
в живота ми, които съм допуснала да се случат.
По този повод, следва да съм благодарна на съдбата за многото хора,
които срещнах до днес в живота си, но има дни, в които чувствам,
че трябва да й благодаря и за това, че пък не ме е срещнала с други.
По образование съм магистър по право от СУ “Св.Климент Охридски”,
а от скоро и правоспособен адвокат, но не съм сигурна,
че някога ще се вживея в това...
Пиша отдавна. Най-напред започнах с неистови,
но доставящи ми удоволствие опити.
Някои откъслечни свидетелски показания сочат,
че особено значима част от ранния период на творчеството ми,
заема култовото и гениално прозрение, кодирано в двустишието :
“Зайко къса минзухари, Ежко търси си другари.”
Това разбира се е част от едно далеч по-мащабно произведение,
което обаче поколенията няма да могат да узнаят,
поради липсата на запазени артефакти в културните ми пластове от онова време.
По-късно, образователния уклон в семейството и училището превърна енергията
на писането в относително разумни думи и смисли, които почти ме накараха да вярвам,
че дори и да не мога да нарека себе си поет, мога да се заема с много по-интересното
занимание по ухажване на думите. Дано им причинявам същото удоволствие,
което и те причиняват на мен.
Обичам търпеливите хора, черното кафе, отчаяното си чувство за справедливост,
книгите, Маркес, семейството си, сладолед, старомодната музика, балконските си цветя,
откровеността и още много други знайни и незнайни човешки удоволствия,
които не споменавам, за да не ги хващат уроки ...
А всички божествени емоции, които не се вместват в думата “обичам” съм запазила за сина си!
Мразя реване, самонадеяността, комари, надменността,
лошото време, лицемерието, миенето на чинии, ниски обувки и някой неизбежни човешки нерадости,
дължащи се на разума, макар и често да са обясними...
Както изглежда, китайската поговорка, че по-лесно се позира за картина,
отколкото се пише автобиография, май е вярна, затова бъдете снизходителни
към неясната фактология.
По-важни са словесните ми опити...
Тича босото лято по тревата изпръхнала.
Есента го догонва с мокри ръкави.
Суха клечка го перва през рамото,
изохква от бързане
и над залеза звънва една драскотина.
Под тополата сядат листа пожълтели
Попрепил от дъха на тревата
щурец в настроение
ще побъбри за времето,
но с неразбиране
А над залеза звънко струят драскотини...
Златни стъпки все още личат, изоставени
между редките пръсти на дивия кестен.
Тича лятото, хвърля зад себе си стомна.
Разбива я синьото
на небето.
Подсмърчат две-три драскотини...
обратно към стихове
1.
Жената –
Обиталище на думи –
Мария
Мила
Мама
Земя
Зора
Зачатие
Небе
Надежда
Нежност
Отворете друга страница –
На тази думите превалят…
2.
Жената –
На ъгъла на къщата
От двора
На срутения над сърцето й балкон –
Парче озадачена арматурна тел-
Ооградата на формата й
Охкането от изкачване,
Дископатията на левия й навик
Да си ходи
Вкъщи
Захвърлила се подир погледа си,
След примигването на зениците,
Осиновен от гледки
Изморената жена…
3.
Жената –
Лунатичка
Котка
Магьосница с вечерни нокти
С кърпена пола
С разплетени чорапи
И със златен лъч в ръцете
Объркана
Одрана
Осамотнила вълшебствата,
В чийто пъстри рокли
В подгъвите им
Смеха си е зашила
Неусетната жена …
обратно към стихове
Отделена
от другите чувства.
Безкрайно понятие
за пристигане
прошка
проглеждане
пристан...
Незкалючена,
тайна
и някакси островна –
стая без врата,
а с обятия –
стая за нежност...
обратно към стихове
Ти си крачка към мен,
във която се спъвам
щом сърцето ми спира
пред твойто сърце –
с ожулено чело,
с одрани колене
и с прашка за птички
в едното крило!
обратно към стихове
Есенна сватба
Есента залудява, троши огледалото,
хвърля сватбен букет зад гърба си и хуква.
Три свенливи липи го улавят,
разкъсват с листата си жълтото –
после дълго се карат с повея коя да е първа.
Есента засиява, прелива октомври
над ръба на мъгливата облачна чаша от звуци -
дъжд звъни, хрипват есенни бури,
гъргорят капчуците...
И дори захарта в кафето извиква “Горчиво”...
обратно към стихове
***
Така ме разтревожи идването ти, което
развърза свитата ми в равнодушие коса.
Навих конец край пръста си,
халките преброих и ето –
било е името ти в края му...Така
разбрах, че е било магия –
кобница проклета,
денонощна,
че съм обсебена,
че съм навита на кълбо,
и че по нишката ми,
вплетена в столетия,
едно човешко настроение
в мен е придошло-
през лабиринта ми от грешки
нескопосан,
над изморения от любопитство врат,
надеждата ми е била подложена
на неочакване...
Какъв обрат...!?
И че обърканата от поличби прошка,
която ти дължа в такъв момент,
е само обичайната самотност,
в предчувствието ми за теб ...
Така ме разтревожи идването ти, което
замръзна като точка в края на деня –
разлях мастило върху листа,
пръските съединих и ...ето,
било е името ти в безпорядъка.. .Съдба!
обратно към стихове
(с) гергана атанасова
=============================
(с) Нова Българска Поезия, 18.10.2005
гергана атанасова