Стихове

В събота преживях следното:
купих си две книги
от Милан Кундера
и една червена рокля.
Забелязах,
че всичко това ми се случва
за първи път.
И за последен.





Седем илюзии и половина 
имат среща на випуска.
Десет години от тяхната завършеност.
Пият чинцано.
Ресторантът е със оркестър.
Музиката е разточителна.
Илюзиите си разказват за преживяното.
Разменят си комплименти.
Заслужени и незаслужени.
Смесват спомени със представи.
По същото време 
половината илюзия пуши непрекъснато.
Погледът й е снисходителен.
И кафяв.
Истината е, 
че седемте илюзии са очукани.
От времето.
И се преструват.
Половината илюзия кани на танц себе си.
Естествена е.
И за разлика от седемте илюзии — 
няма илюзии.




Точката седна
на края на изречението.
Кръстоса крака.
И запали цигара.
Поръча кафе.
И се загледа в пейзажа — 
без да го вижда.
Само един час почивка.
И после думите, думите, думите.
В нанизи някакви.
В нанизи никакви.
Като клопки.
И внезапно усети умората — 
да е точка.




Вчера се измъкнах от себе си.
Като охлюв.
Беше неопределимо.
Без черупка.
Скитах.
До дървото на хълма.
До реката.
И по-нататък — 
към хоризонта.
Вчера се измъкнах от себе си.
Защо се върнах?





Колко си обичам вечерите?
Много ги обичам.
Музиката тича в малката ми стая — 
гони своята опашка.
Чашката червена свети
във чинийка синя.
Светлината кръгло пада 
на килима.
Времето е подходящо
да разкажа нещо.
Ще го чуе паякът отдясно.
Ще събуди паяка отляво — 
за да чуят всичко.
И да видят.
Колко си обичам вечерите?
Много ги обичам.

обратно към стихове






Понеделник


Ето го и понеделник.
Днес си е сложил шапка.
И бърза.
Не го попитах за къде бърза,
а и не е моя работа.
Но парфюмът му 
е с една капка в повече.
Обувките му блестят 
като диаманти.
Със необяснимо съвършенство
ми казва здрасти.
Черпи ме със кафе
и все си поглежда часовника.
И към ъгъла гледа непрекъснато.
Какво ли очаква от ъгъла?
Сякаш не знае, 
че точно там —
през десет минути 
трамваят прави кръгове.
И само трамваят ли?


обратно към стихове






Вторник


Повече няма да наричам
вторника — вторник.
Толкова е уморително
да се казва така.
Забелязвам,
че със всяка изминала седмица —
се променя.
Само как 
безуспешно прикрива —
всичките си вторнични белези.
И това отегчително 
звучене на думата вторник.
Почти като войник —
който е забравил себе си —
на поста.
И не пази дори един спомен.


обратно към стихове





Сряда


Аз съм на седмия ред.
И гледам:
Мярка се здравец, 
лале и кокиче.
И един жълт нарцис,
който продължава да се обича.
Аз съм на седмия ред.
Много внимателно отбелязвам,
че небето е подбрано 
сполучливо.
И синьо.
Обръщам внимание
на покоя.
Появата му е индикация,
че скоро ще си отиде.
Аз съм на седмия ред.
И гледам — месец април
като късометражен филм.
На премиерна прожекция.


обратно към стихове





Четвъртък


Ако реша — мога да напиша 
толкова хубаво стихотворение,
че когато го прочете някой —
да не допусне,
че е от мене.
Ако реша — мога да сложа в него
всичко, което ми липсва.
Особено една къща
с една котка.
И с много вечери.
Мога да сложа пейзажа,
който се вижда от южната й стая. 
С паяжинената инсталация в ъгъла —
досущ произведение
на изкуството.
Но защо да пиша
толкова хубаво стихотворение,
когато и това не е лошо?


обратно към стихове





Петък

Вали.
Дъжд без капки.
И дърветата — 
с непознат интерес
ръкопляскат с листата си —
защото дъждът без капки 
е постмодернистична пиеса,
поставена —
на границата на вечерта.


обратно към стихове





Събота


Трябва да е някъде по обед още.
И слънцето е жълт чадър,
под който —
пейзажът слага своите очертания 
като костюм, 
а след това застива — 
в най-абстрактното си състояние.
Под жълтия чадър 
на слънцето —
пазарът е във жълт нюанс.
Купувам осем ябълки,
защото осем ми харесва.
И тогава —
съвсем реалистично
и съвсем внезапно,
ябълките в моята торбичка 
стават златни.


обратно към стихове





Неделя


Неделята е кафява като песента,
която един много кафяв глас
пее кафяво.
И китарата е кафява.
Барабаните са кафяви.
От прозореца
навлиза кафяв вятър.
Забелязвам, 
че мисля в кафяво.
И говоря в кафяво.
Неделята е кафява.
Кафява е.
Но как да си обясня обратното —
че кафявото от своя страна
не е неделя?


обратно към стихове




Пасторално

Пред  портичката на добрия човек
се припича котка,
а недалече пръхти кон.
Мирише на  току-що опечен хляб.
А жената на добрия  човек 
се усмихва на себе си –
почти непрекъснато.
Тя е със руса коса
и е кръгла като слънцето.
Двамата живеят 
във  мъничка къща, 
която прилича на 
варосано птиче гнездо.
Опушеното й коминче –
е  знаме, 
което се развява –
ако печката е запалена.
Когато минавам 
покрай добрия човек –
се чувствам ужасно неудобно.
И какво  е това желание
да му поискам прошка –
сякаш е Сирни заговезни?


обратно към стихове




Довиждане


Поръчах си железните обувки
И очаквам да ги изковат до петък.
Стягам се.
Ще взема песента,
която ме разказва криволичещо.
Цигарите и цигарето.
И кафето.
И ластъчетата
за двата кичура,
които връзвам във косите си.
И очилата, 
нанизани сред синьото герданче.
И гребена червен.
Свещта.
Червилото.
Парфюма.
Чашката нащърбена с чинийката.
Любимата лъжичка.
Химикалката за стихове.
И химикалката за делничните грижи.
И огледалото.
Пиличката за нокти.
Роклята, 
с която по мене се обръща вятъра.
До петък имам толкова задачи.
Паникьосвам се.
А трябва да потегля в събота.
Допускам,
че дълбоко в мен е манастирът.
Защото всеки има своя манастир.
И точно моя трябва да открия.


обратно към стихове




Най-после краят на света


Това е някаква траектория –
извън всичките траектории.
Ти стоиш на балкона
и  гледаш как  идвам.
Седем гривни прозвънват,
когато те прегръщам –
и те надзвънват  камбаните
на  “Александър Невски”.
А антрето е краят  на света –
и вече мога да си събуя обувките.



обратно към стихове




Лятото като влак


Чаках лятото,
а от влаковете слизаха дъждове.
С огромни, огромни куфари.
С тъмни шапки.
И с широкополи чадъри,
под които се криеха от себе си.
От влаковете слизаха и  ветрове.
Ветрове като ветрове.
Съвсем класически,
само мъничко  по-остри.
Следобедният перон
бе посипан с  летовници –
като с пъстри конфети.
А аз чаках лятото.
Беше 18 август, лето 2005-то –
когато на таблото 
се мярна съобщение:
Точно в полунощ,
и със закъснение –
ще пристигне “кукуво лято”.




обратно към стихове





 
    

(с) вера балева
=============================
(с) Нова Българска Поезия, 03.12.2005