стихове






Понякога небето плюе
изпомачкани треви
и се разпада
небесно-кафявата къща.
И се сгъстява умората.
И се пречиствам от себе си.
И отново приличам на фея,
която възсяда Луната.
И си спомням коя съм
и къде заспива морето.
И тръгвам -  
в левитационен унес
по перилата...
над перилата....



Следобедът е стих 
без име.
В стъклата на мансардите
подсмърча.
Наднича през
ключалката на
думите.
Трепери край 
оградите.
Задрасква огледалото
на локвите.
Пищи в ушите 
на комините.
Почти разбран,
ще свърши
с многоточие....



Усмивката боде
като карфица.
Прилича на криле
на пеперуда.
Понякога е лъскава 
и алчна
и твърде често-
разнозначна.
Умее да блести
и хапе.
Промъква се
в различни чувства.
Краде от тъмната ни 
същност.
Уголемява се
и дебелее.
Ще гръмне  
от преяждане.
Дано!




Изгърбиха пътеките 
лицата си съдрани.
Опъват мисли
тетивата на лъжите. 
Небето е бълбукащо. 
Нахлувам  в епицентъра  
на думите, 
затварям си чадъра...  
Днес, няма да вали!


Неделята е блус
без слънце.
Дъждовно улиците 
се протягат -
под паузата
на дъждобрана ми.




 И днес денят
 звучи в минор. 
Нахални улици 
ме спъват безпричинно.
Прерязвам гърлото 
на безсрамно-голото
условие.
В жълтата хроника -
АЗ и моята смърт!


обратно към стихове


 
 
    

(с) албена попова
=============================
(с) Нова Българска Поезия, 14,04.2005