александър стефанов
стихове *** Мари ... и ще си водопад... Момичето със хубави крака продава праскови... Нищо лично Малката Лю Любов Балада за нощните птици *** Взрив
имаше един сержант и един лейтенант
Диана
всъщност всички тези ангажименти не означават нищо за делфините нито за рибите, нито за мъртвите автори разнищени, пропити, умъртвени, сладко умъртвили сеобратно към стихове
(смъртта е наистина сладка) за това свидетелстват акулите пираните, мухите, червеите всичко което върви и лети по неизменния път на Дао затова слушай древните песни на китовете в мъглата обратно към стиховеМари Мари, бримките са малки хладни змии дрехите - сезонната люспа на кожата; червилата са мостове в течните ти стени; огледалото е аксесоар на една невъзможност и ножчетата на маникюра ти няма да оставят следи. Извинението е абсурд, Мари: не се чуди Страха има тъжни очи, Мари.... и ще си водопад...: никога не е имал водопади, но си ги представя в изолатора на една душ-кабина сред струи по тялото; въображението му раздалечава стените, водата разтегля минутите леко и лековито го масажира, нито твърде нежно и нито твърде грубо водата е най-изкусна любовница, мисли си, бих могъл да я погълна и да ме погълне, плътта й е най-сетивната сянка на формата - форма на въображаема плът. : никога не е имал водопади, но вкусва светостта, религиозен екстаз в изживяването присвит на две върху мръсните плочки на банята с горещи струи хлорен мирис барабани по гърба и онова голямо петно отсреща; ако не бях мъж, а бог, мисли си, и не жена, щях да бъда вода бих избрал, бих избрал да съм вода със сигурност сянка отвъд всяка сетивност отвъд всяка породена от сетивността мисъл сянка на сянка на сянката: мантра на всички сенки. : никога не е имал водопади и докато се бръсне много внимава да не натисне никога да не натисне повече от нобходимото: да не пролее капка от течността на тялото; кръвта е най-свещената вода, мисли си, най-чистата, най-неизбежната любов, скъпернико, отмиващ маската на своето лице в канала; и ако не си мъж, жена и не си със сигурност не и бог в това безсмислие едно движение, едно точно движение, и ще си водопад, прахоснико, и ще си водопад.обратно към стихове
Момичето със хубави крака продава праскови.. Момичето със хубави крака продава праскови аз исках просто да си купя зърна кафе за смукане, но Капитане витрините не са за пасажери има пътници с дипломатически преоритет и дамата продава прасковеното порозовяване на бузките за лев за два милиона други бузки и тайнства на целебни мъхове неприказно езиково ненацелувани и нешироко небохемски неизплували незнайни несамоубили се Пирати отиват си със гратисна усмивка и без зърна кафе за смукане, без праскови, нали така, невероятни Капитане? обратно към стихове
Нищо лично Поиска да напиша нещо миниатюрно и красиво Нещо с рози. С пролет. С море и лято, или есенно и с дъхави листа. Така е нещо важно да се случиш красива дъхава без рози, разцъфнала във пролетно безумие, увивна в лекия си летен страх, отхвърляща печалните дъждовни есени за кратка, тиха и уютна зима... Наистина, различни са клишетата, различно се работи с тях, работи се различно преднамерено. Различно е универсалното "обичам те". Така, че по-добре не искай да ти напиша нищо лично. Ти пиши сама. обратно към стихове
обратно към стиховеЛюбов Обичам те, момиче и ме плаши желанието - понякога - да те завържа; нещата твои да наричам наши; да те отслабя, за да те поддържам. Обичам те, момиче и ме плаши желанието - понякога - да те отровя. Да те убия. Да съм пак свободен. Да мога да те погреба. Да те заровя. Обичам те, момиче. И ме плашиш. Защото всичко знаеш, а мълчиш. И във мига, във който се засмееш от ъглите на светлите очи очаквам мрак да се излее и - в сълзите - тъга да загорчи. Обичам те, момиче странно. Странна е любовта ми с теб, нали? Ще те убия ли? Дали ще те боли?обратно към стихове
неуместни в деня отхвърлящи слънцето с тъмни слънца във зениците тъмни планети - тъмни тела кръжат по ирисовите им еклиптики крият очите си зад тъмни стъкла и по обратната им огледална страна ангели със строшени крила правят тъмни неща за да се отразят пак в зениците за да се отразяват пак тъмно преплитащи се в огледала и зеници балада за нощните птици една нощна птица срещна тъмна жена по курса на апокалиптичната си еклиптика отведе я у д о м а освободи я от дрехи и от вина обви я с тяло и отражения на тела отхвърли я и я разбра разруши я и я събра и най сетне цялостна тя каза: да и после да да да и в последвалата тишина един луд поет улови вика в една балада... ... неуместен в деня един тъмен мъж крие тъмна жена в огледалната истина на тъмните очила
***странни неща избуяват в градинитеобратно към стихове
на странните ни любови тъмни плевели цветовете им мускусни хищно насекомоядни зъбати стъбла с нокти приплетени в непроходими и органични мрежи сладки сочни ерогенни капани как да не размаха един луд брадвата? … странни неща избуяват в градините на странните ни любови и как да не ходим вечно издрани вечно в белези вечно полуслепи вечно полулуди (от болка) вечно полужадни и вечно полутрескави (от отрови) вечно полусънни и вечно полупробудени от откровенията на полунаркотично опиянение. И като чумавите тогава вакхинално танцуваме в оргии отдадени на собствената си природа. И е страхливец лудият с брадвата.
ВзривВзривих се.обратно към стихове
Върху лист се случи. Ето какво се получи. ...болката черно червено изгаря студено аз богомолка дай ми любов аз ще ти дам моето нищо нищото нищо бяла си бяла си бяла си бяла аз съм червено и черно и взривове зъбят се моите сривове късам те късам те късам те дай ми и своята болка болката толкова хубаво хубаво хубаво аз ти крещя оргазмирам от щастие ти си пронизана впримчена смазана дай ми я болката болката болката няма ме няма ме няма ме дай ми я болката цялата бялата черно-червената нещото нещо изгаря студено болката... Ето какво се получи. Взривих се. Върху лист се случи.Имаше един сержант и един лейтенант, с които по цели нощи играехме бридж в едно обречено на забрава място.
Лейтенантът пиеше много, сержантът пиеше самоубийствено, аз пиех някъде между двамата, срещу мен избранникът на случайността най-често заспиваше към края на трета зона. (Не, че не бях случаен, просто постоянствах в пиенето и безсънието, затъпяването и бриджа, скуката). Няма защо да разказвам това, всъщност нищо интересно не се случи - сержантът не се самоуби, лейтенантът побесня на една вечерна проверка и почна да стреля във въздуха. Не беше несподелена любов, нито направи това от злоба към някого, струва ми се, просто му доскуча до степен да си изтърве нервите. Понякога така става и в поезията, просто на мен нервите ми издържат. обратно към стихове… разпознаване в тъгата на телата, нарича го любов и аз харесвам как го предпочита
онази вечер след четвъртото мартини, шест часа триста и шейсет минути ме озаряваше със неочаквани усмивки тогава ме оприличи на гръцки бог, на Бакхус - пълна със литература, проникновена, подлудена и подведена до гениалност, до необратимата наивност на най-чудовищно неоснователния комплимент, изправил кобрите в гръбнака ми до хипофизата, взривил във третото ми тигрово око отблясъци от тялото й бих казал, тя е твърда и класическа под голотата си на фреска вътрешната й устойчивост изследвах дълго с концентрацията на склуптор, потънал в тайнството на нейните уханни атоми, пленени в укротеното движение - наричам го любов, наистина, така го предпочитам. обратно към стихове
(с) александър стефанов
=============================
(с) Нова Българска Поезия, 22.06.2005