стихове
Странно - 4
Не знае
Опит
Стара
Нищо, наистина нищо нямам за казване
Обикновена пиеса в бяло
Когато
Facile
Затова ли!
Почти приказка
Навреме
След средата на моста
Чифт сини обувки
****
- 15. По Целзий
Misty
§. Просто бъдеще
..,което не означава
...и даже няма значение
На Ани
Странно - 4
Странен вятър налудничаво връхлетя
с вятърничави пророчества за бъдеще..
Нахално разроши косите на майките,
изгони децата от люлките,
бръкна в очите на къщите,
строши им прозорците,
непочтително разгледа балконите,
разбърка реда на прането,
кикоти се в неприлични пируети,
подигра се с достойнството на шапките.
Обстойно претърси контейнерите
и пръсна боклуци по улиците.
Хареса си цветни торбички.
Закичи ги по дърветата,
наду ги, напълни ги с тайни
и ги завърза за клоните.
И като му писна от присъствие
вятърът шантаво изсвистя по шосето..
Остави града да си подрежда ангажиментите.
Дърветата останаха накичени
с цветни боклучени торбички.
Още шушукат на хората шарени обещания..
обратно към стихове
Рибите си тананикат наум.
Рибите не могат да пеят.
Рибите не могат да се смеят.
Рибите плачат в морето.
Сълзите им никога не пресъхват.
Никой не знае, че рибите плачат.
Знае ли някой
обратно към стихове
Намерих случайно
стари парцали
тропосани с мъдри послания..
Докато махах карфиците
и хвърлях ненужното,
докато търсех смисъла
цялата станах
на рани..
обратно към стихове
Стара съм толкова,
колкото всички човешки безсъници..
Грозна съм.
Като стена от съборена къща..
Черна съм толкова,
колкото страшния мрак преди съмване..
Уморена съм.
Като завеса след представление..
Жива съм толкова,
колкото всички живели..
Вечна съм.
Непоправимо, абсурдно и смешно.
обратно към стихове
Това нещо, без което си мислех, че мога
внезапно
напомни за себе си.
Фин наказателен мъжки парфюм
ме навърза на възли,
замаскиран като потребност.
Съвършено подстригани ледени кичури
изгориха до младост
ръцете ми.
Богаташки нахакани жестове ме придърпаха
без коментар
в невъзможното.
Полудял млад парфюм упои елегантно
здравия разум
и ме разпадна на ценности.
И аз – старомодната - тайно,
без избор разпръсната в капки стеснение,
нищо нямам за казване.
обратно към стихове
/из “Пет съвсем леки пиеси”/
/sempre piu calmato/ *
Все някога
ще завърша
този бял мохерен шал,
който тихо плета от години.
Бял като страх,
пребледняла мъгла,
светли илюзии,
бяло кротко умиране.
Все някога
тази прежда ще свърши
спокойно и леко.
А аз – мълчалива, бяла линия..
* - все по-спокойно
обратно към стихове
Понякога
магическо черно
разтваря пространството
и нощта
става бременна с време.
Когато
черни рози храбро се бият
с банда розови облаци
и стената прелива
от розово-черен сироп,
тогава...
понякога
идват всички мои умрели
и ми носят свежи подаръци.
с полепнали снопове спомени.
Тогава
разчовъркано детство
носи ковчега на мама.
Тогава
тишината спира да диша,
неловко накъсана.
Тогава
думите идват на пристъпи,
тежки от черно мълчание.
Когато
нощта се разтегля мъчително
и тъмнината пътува в тунел от въпроси,
когато
магическо черно разтваря пространството..
Тогава
гранича със себе си.
Когато
сънят се докосва до времето..
обратно към стихове
Искам вече
като глупав балон да се рея в пространството,
да подскачам плавно по вятъра,
звънкопейно чуруликаща птичка захласната
да хихикам на гледките -
грозно следствие от шегите на хромозомите.
Искам да пуша уверено,
да не знам за предсърдно мъждене,
да не съм чувала за партитури,
искам да съм слънчогледовогледаща,
да участвам в кръжоци,
искам с поглед нагоре премрежен
семиструнно да квакам quasi любовни романси.
Нека някой ми каже
как живеят точно картофите
и когато им дойде реда да се вадят
в техните дупки картофени
да заровя дълбоко хиатуси, структури,
еволюция, рондо, осмоза, концепции,
постмодернизъм,
невми, религии, жанрове, факти и фикции,
после някой горе от чигите
ще полее arpeggiato земята
и така
ще се ширнат ажурни лехи, подредени,
наторени и полети обилно с ... апосиопеза.
След това ще засея весели репички.
Толкова!
Получава се.
Ето -
дори не разбирам какво съм написала...
обратно към стихове
Затова ли!
Затова ли?
За да останат
за спомен
после
чаши
с полепнали длани
и безкрайно целувани фасове?
Затова ли беше?
Затова ли там
така се кикоти -
мазно -
дъртата циганка,
която гадае
шарено бъдеще
по петна от наздравици
върху жална покривка,
изморена
от толкова дълго и шумно поръчвано
здраве и щастие?
Затова ли ?
Затова ли
там
плаче
една обеца на дивана?
обратно към стихове
И най-после дойде нощта на вълшебствата...
Стана толкова тъмно, колкото в приказка,
даже Вълшебната фея се спъна,
после си светна с магическа пръчица
и запали цигара.
Там се обърка цялата работа -
диви лебеди окупираха дансинга,
всички гости на бала
заподскачаха в златни пантофки,
Малкият Мук вдигна бесен скандал,
а цветята на малката Ида
оковаха с вериги Червената шапчица.
Злата мащеха молеше прошка през сълзи,
чашите малоумно се кискаха,
Пепеляшка заспа от вълнение,
а красивият принц се превърна
в потъмнял сребърен прибор за хранене.
Шампанското нямаше нищо общо със случая.
обратно към стихове
Запазих си дъжд.
За да премина през тежък площад,
с пукнат от жажда фонтан,
с грозен мрамор,
изгоряла пустиня от писък на птици,
боси ухилени циганчета,
стандартни сергии с пророчества,
сладолед,
мъртви витрини
и клетви на спечени просяци.
Запазих си дъжд.
За да мина през времето и да стигна навреме
до отсрещната сенчеста улица с локви,
при тъмната къща с бръшляна и вечния буден капчук,
когато градският набожен Мунчо
отслужва с Пеперуди тихо закъснял молебен,
а под капчука
измокрени бездомни кучета ме ближат доверчиво по ръцете
и хладните им розови езици сочат -
там един несретник ми носи мокро бяло цвете...
обратно към стихове
За какво ти е красотата, Давид.
И капачката на коляното ти,
и бедрата,
и мраморния корем,
и раменете,
и характерната ти брадичка, Давид,
и този твой нос с изящните каменни ноздри,
и устните,
и гордостта ти.
За какво ти е всичко?
Изваян си, Давид.
Съвършен си.
Студен си, Давид.
обратно към стихове
Ще тръгна сама
към червените плажове на септември.
(Плажовете...
Tях си измислих, а септември е истински.)
И така..
В началото на септември ще си купя сини обувки.
Сини.
Като синя трева, по която не стъпвам.
Синя нощна трева, която не бърза – утолена, спокойна и тъмна.
Седефена синя сънлива трева..
Ето такива – толкова сини!
Нечувано сини обувки ще си купя в началото на септември
и ще бъда единствена там – на червените плажове, които измислих.
Ще съм с чифт истински сини обувки.
Както казах –
в началото на септември.
Това е.
обратно към стихове
От няколко дни
три настръхнали птици крещят отвън на перваза.
Крещят срещу злобното ледено слънце,
перата им войнствени, яростно щръкнали -
три птици, решени на всичко.
Накокошинени, ожесточени, наежени -
крещят с всичка сила...
"Не е вярно!
Кой каза, че вчера онзи е пукнал от глад и от студ!
Не е вярно! Напротив! Не е вярно, че е замръзнал!
Поживял си е! Стига му!
Нас ни чака грейнала пролет, сочни топли дървета, зелено.
Ние имаме бъдеще!
И какво, че е минус петнайсет по Целзий?
Чака ни толкова много любов!
Нещо... днес не ги виждам.
Други някакви птици крещят срещу зимното слънце.
Пак така настървени,
пак нахакани
и също
толкова сигурни...
обратно към стихове
/по Е. Гарнър/
Исках да кажа..
Не,
исках да преразкажа онова -
неподдаващо се,
като сън -
мистично, неясно,неописуемо
уж прозрачно
като тънък шал, който прелива от кафяво към синьо,
мъгливо..
Да,
от кафяво към синьо.
Точно така.
Бавно.
Представи си и слушай:
"Да - каза тя и приглади полата си -
смятах, че изглежда разумно..
Мислех си...
да приключа ли с всичко?
Шапката,
перлите,
чашата,
ах, тази покривка ..."
Не знам защо океан
(или вятър,
отнесъл нанякъде някаква тъмна мечта..)
Няма нужда да бързаш.
Слушай
и следвай умерено мъгливите сводове..
"Да - каза тя и разроши косите си..
(не много, обаче.)
Харесва ли ти тази прическа?..
Всъщност...
загубих си гривната, някъде в пясъка.."
Красота.
Няма удар, само пулс,
4/4 сиво,
има дъх на мъгла,
или мъка,
или бегло докоснато съжаление,
или смътно гръбначно желание.
Полунощ е,
разтворена пясъчна лилия пие от конус бемоли,
обещаната чаша
(умалена)
разлива смеха си по кожата,
а после разсеяно плаче нон прес..
Представи си..
Чу ли мъглата?
Moderato...
От кафяво към синьо - най-коварния преход..
После пита:
"А защо таралежите са хронично настръхнали?
Знаеш ли?
Аз не знам..
След това ще говорим за смисъла...
Сега слушай! "
обратно към стихове
После.
Ще си разперила ръце,
забила пръсти,
сраснала или израстък от стената,
ще бъдеш като паяжина в ъгъла,
обрасла от самотното внушение,
че е причината,
че моделира, и че е необходима.
Че всъщност образува ъгъла
и че без нея ще са просто две стени несвързани,
които като нищо ще се сринат.
И ти така.
Ще си въобразиш, че си незаменима,
ще продължаваш да се взираш
в трохите и в петната по килима,
замаяна и отмаляла от усилие,
ще си разперила ръце като на Кръста,
объркана от смътните догадки,
че си забравена и си излишна,
а все така ще чакаш
децата да се върнат от училище
и ще се тревожиш до обезумяване.
И както паяжината от ъгъла,
затоплена от пламъка на свещите
се смъква натежала по стената,
така и ти -
надвесена грижовно ще се свличаш,
унило ще се отбележиш
като зацапан белег по мазилката,
преуморена от годините
и вкопчена смирено в Кръста
ще слизаш по-надолу,
подпалена от жаждата да бъдеш достижима.
обратно към стихове
Често
когато сутрин обмислям собствените си причини да стана от леглото
осъзнавам
шокиращата сила на смъртта, блясъка на слънцето
и черното и бялото,
и цветовете, които променят същността на мозайката...
По-късно пия кафе.
Тогава
играта е процес, който винаги завършва с победа
и ми се струва,
че това е, което денят не означава..
обратно към стихове
...и даже няма значение
Към обед
аз често правя грешката
да се съсредоточавам върху отражения.
Влизам в огледалото и наблюдавам
как отсреща
чужд човек си прави равносметка,
а след това
разказва анекдоти сам на себе си.
И не знам защо
това ми напомня
за шестте точки върху известните плочки от старото домино
и за общуването, което често не води до нищо.
*
След обед
понякога се случва да съм оплетена изцяло в паяжини..
Тогава се заравям в стари вестници,
чета некролози
и ясно разбирам, че смъртта е страшно суетна.
Тя
винаги иска да си мислим за нея.
По-късно
непременно се превръщам в истинска жена с минало.
Говоря по телефона с приятели,
не давам съвети,
защото знам,
че трябва да съм част, за да предложа решение.
Също знам, че не искам..
обратно към стихове
На Ани,
която веднъж ми каза:
"ще се събудя една сутрин и няма да знам коя съм".
Тогава
ще зная, че съм аз
и че единствено снегът е полудял и е започнал да вали обратно.
Ще разбера
защо
на къщите очите им са ококорени и са обърнати нагоре,
защо и корените на дърветата (и те!),
награбили си пръст за спомен,
объркани летят и търсят смаяни измислена опора из небето,
а клоните пък, ошашавени,
побързали да се забият в дупките от корените,
пият...
Защото си помислили, че там е топло
и че оттам извира истина..
Горките!
Ще зная,
че фамилните родилни белези болят
и че едното е прибързано, а другото излишно,
и че ми липсва важна дума, но коя?...
Такива неща...
Естествено, че за снега говоря.
Побъркал се е,
прeглъща си студа
(и бялото)
обратно.
И иска да е всичко пак като преди.
Сега вали нагоре.
За снега говоря!
обратно към стихове
(с) антоанета добрева
=============================
(с) Нова Българска Поезия, 23.02.2006
антоанета добрева