начало

поезия

манифест
преоткриване

рисунки

форум

контакти

хубави места

 

 

 

 

 

силвия томова

 


стихове

Бедуин 
Метафори?
Между стрелките
Вечеря
Не ме лъжи, Джърмейн
Провокирано



Бедуин
„Близко е облакът, ниско над земята са нишките на дъжда, току да оттласне онзи, който вдигне длан.” Аус ибн Хаджар Далече е облакът и дълго броеницата дъждовна няма да се разплете. Можеш ли да преброиш капките в пясъка, Аус ибн Хаджар, а стъпките на камила-албинос върху сняг? Очите ти са късове грозде, разчупено през сладкото, а захарта полепва по устните на страниците... Слухът ти тънък се промъква през пролуките на времето, като тетива опъната между бяло и черно. Като плетен камшик, от кожа, са ти бедрата, прешлените наредени като кремък, като сърна ти е сърцето... Тръгваш рано, лицето ти – вятър, разбудил се в гнездото на нощта, очите ти пълни с роса от вчерашна хубавица, в ръката ти като амулет косъм от гъстата черна коса... „Хамелеон се отдал на магизъм във зноя” ми шепнеш, от дома ти само руини, от пазвата ти – пепел. Но нищо не изчезва, Аус ибн Хаджар, виждал ли си есен?

обратно към стихове



Метафори?
В този хотел – див и усамотен, на който сваляме щорите, защото отвън всичко се вижда и прилягаме припряно един в друг. Където запъхтяно ми взимаш вино, и чаша, заключваш вратата отвън, за да не ме отвлекат. В хотела, където броим номерата на стаите, които опират в кожата, и ни става ту широко, ту тясно, ту високо, а доста често директно се приземяваме, но момичето от рецепцията продължава да е вежливо... Където се събират пръстите ни, преплитат се в мижавото осветление на лампата и не мога да се отделя от теб, така ми се иска да свърши светът и да няма вече сътворение... Точно оттук искам да ни отнесе вятърът, а после да дойдат облаците, след тях дъждовете, да бъде толкова апокалиптично истинско, че стиснала пулс между клепачите да не искам да видя чудото и да ми е все тая за гълъба, за маслината, за изкачването... За всички метафори на света, за предишните, а и за следващите, за онези, дето са се приземили случайно на нашия прозорец и надникват нахално над нашия срам.... Тук, знаеш ли, Плат би измислила друг похлупак вместо стъкло, а Секстън не би се любила боса... обратно към стихове

Между стрелките
„Човек може да се удави в капка сълза” Васил Попов Историята ни чете заднишком, показалецът й тръгва от повърхността, разкъсва я като с бръснарско ножче, раздипля крехката подредба - илюзиите за уют, за бъдеще, за смисъл... Разменя слънчевите дни с мъгла, и още по-навътре нахалните й пръсти ровят до тайните писма на младостта, край сънищата в пурпур и зелено, разделя вречени в единството стрелки, преобръща минутите в епохи, и още по-навътре - да боли, с мръсните си пръсти пренаписва апокрифи, разменя ролите на ангелите ни, по два, и дяволска усмивка от нега изтръпва като кикот в очите... Историята срича неграмотно, като пират върлува във вътрешността, светлото нарича тъмно, и обратно, ръцете на посоките извива във виражи... Историята, понадигнала поли, с прашни шепи ми подава вино... Кънти на кухо сивата й гръд, че няма как дори и на инат да ми открадне на небето синьото око - секундата, когато облаците плачат...

обратно към стихове
Вечеря


И ме помоли - 
Отсипи ми от червеното,
после от водата,
сложи резливото,
и малко 
огън, за да ти
разкажа.

С показалеца,
с който докосваш солта,
на мъничкия връх, 
най-отгоре,
където прозрачната
като слюда трошица
поема последен дъх
преди да се стопи,
точно там,
откъдето започва вкусът
на твоята гозба,
с която ме посрещаш,
е построен светът.
А около него,
с подпори от зелено,
синьо, пурпур
и бяло - 
цялата вселена.
От една костилка
е извадена ядка,
от нея е извадено
зеленото стъбло,
от него са извадени
листата, 
от тях 
пролетта,
от нея жаркото,
а после дъждовете,
от тях е изваден потопът,
от него джиновете,
китовете и морските чудовища,
от там 
пък си излязла ти.

И извади ми сега
маслини и нар,
за да ти разкажа.
От дланта ти пък 
са произлезли хората,
и всичко мъртво в тях,
а и живото.
Произлязла
е миризмата
но без същността,
и ухапването,
но без ласката.
И болката, но без
убождането.
Произлязъл е пясъкът,
който ще ни затрупа,
когато часовникът на Бог
спре.

И каза ми,
подай ми сега
стомната - 
да се измия.
Изсипи върху дланите ми
бистрото и
хладното,
да ме утоли,
защото жаждата 
започва от бедрата,
и мекия корем,
и от гърдите ти
започва...
И от мекия мъх 
по лицето 
на възмъжало момче,
и от топлината
на всяка постеля 
след умората,
и от съня започва,
и от обещанието,
оттам,
от върха на ръцете ти,
започва танцът на дервиша
и въртенето му свършва
пак в солта,
а оттук,
между нас,
започвам аз...


обратно към стихове





Не ме лъжи, Джърмейн


Не ме лъжи, Джърмейн.
Помня всичко ясно -
и дрезгавия глас на Майлс,
последната ти глътка джин,
немирния,
неопитомен звяр
под лявото ребро...

И бръснача помня,
Джърмейн,
преди да те докосне
и сивия му металически език
да прехапе
тънките ти вени.

И изплашения,
порцеланов глезен,
по следите от
прозрачна кръв.

И мекия ти, 
глух,
последен писък
в потресеното огледало.

И синьото ти,
издължено като ладия,
око.

И устните,
Джърмейн...
И влажния ти стреснат дъх...

Затова, 
не ме лъжи,
Джърмейн...

Не е вярно,
че никой
и никога не вдига
телефона... 

Не е вярно,
Джърмейн,
разбираш ли...

Аз бях там...
Във всяко
твое
кабаретно изпълнение,
в предишното
и 
всяко следващо
мартини,
между гъвкавите 
пръсти на пианото, 
и после,
Джърмейн,
в истеричните ти нощи,
в питиетата,
таблетите,
цигарето от седеф -
във всяка тревожна фибра,
и безпаметно 
облекчение...

И,
само,
не ме лъжи,
Джърмейн...

Очаквах
да поискаш
и щях
да се пресегна
и те спра,
Джърмейн...

А, сега,
просто...

Не ме лъжи,
Джърмейн.


обратно към стихове



Провокирано


Идвам от прозата, 
Арбен.
Мисля, 
че ще си подхождаме -
намерих те публицистично,
имам 
журналистически 
талант...

Мога да направя 
интервю
с оглушала 
пума,
да се спусна
като паяк по лицето
на глухарчето.

Респектирана
отровната
зелена мамба
ме заобикаля...
Чакам 
седем денонощия
опашката 
й дълга 
да ме пресече. 

Някъде има
война,
Арбен,
А Бог спи.

Искам да те облека.
И освен глезените, 
а и
очите,
да не виждаш 
друго.

Ще ме познаеш
по походката...

Ситня,
ситня,
през думи,
Косово,
барутното
пространство
ме взривява... 

А поезията,
Арбен,
въобще
не ми е силната страна...


обратно към стихове



 

(с) силвия томова
=============================
(с) Нова Българска Поезия, 13.03.2005