стихове

Хелиография 

Двамата с Бу








Хелиография


ето, идва баща ми, 
подобен на камбанария, 
на тръстика, в която пее вятър, 
на кентавър, препускащ 
на изгрев
идва баща ми 
топлина, нашироко разлята
коси в арабески по смуглите скули
и две безгрижни трапчинки
изгряващи
баща ми
с пантери в кръвта си
с ръце – гнезда 
на върха на света,
зеници сипващи се -
розови венчелистчета
в обгръщане
ето, идва баща ми

майка ми вижда само него 
и към света се усмихва 
с единствените си очи
прозрачната й кожа, прозрачната й кръв, прозрачната й утроба
светят 
майка ми стои на кея и събира думи 
и изпраща думи 
по гърба на водата, по дълбокото и плиткото
ръцете й са лотоси,
тънките й бели глезени пеят, 
пристъпяйки
мислите й си спомнят бъдещето

баща ми поглъща вълните 
кръгли като зеници
той и тя заедно правят света
думите им са изящна тъкан
на вричане подобна
на лале подобна,
на саван подобна, 
димящ върху двама

майка ми знае
баща ми знае
всичко се заплаща
и стоят вплетени, докато се топи времето им
и баща ми изтече в оная мъгла
а майка ми започне да заравя 
помръкнали лотоси 
след отлива,
оставайки с единствените си очи
загледани навътре след него
в колапс, непознал грозотата,
черна дупка светеща с някогашно бисерно щастие 
завинаги непомръкващо

ето я после майка ми
с обърнатия поглед
вървяща по златната нишка – наследството на баща ми:
всеки миг по няколко думи, 
оставени по дъното на отлива на всички отливи - 
хиляди жълти писма,
наречени за всеки ден без него
думи като златен дъжд
шепнещи, обичащи, милващи
докато мине година
та скръбта стане на перла в сърцето й
и освободи утробата й за първо зачатие
от него и поради него
и после – още писма с още думи
питащи, звънтящи, смеещи се
шепнещи, любящи, милващи
мъдри, закачливи, търсещи -
неговите думи
за всеки един ден
и така до двадесетата ми година,
когато на дъното на меднозлатния сандък 
остана само един плик
и майка ми запечата себе си в него
и се усмихна от нищото
оставяйки след себе си ехото, 
попило в нашия дом -
сребрист смях и музика,
светлината на ръцете й
и моето ефирно съществуване -
скитащо съзнание,
дете заченато с думи 
с тяло от думи 
с устни от думи
с очи от думи
горчиви и сладки
щастливи неживени
той и тя едновременно
аз - носещ се някъде между битиетата 
невъзможно действие 
отпечатък свръхлюбов 
шепотите им движат кръвта ми
следите от дланите им ме извайват
живея него, живея нея
раменете ми - пантери, 
ръцете ми - лотоси, 
очите ми - рози 
устните ми – сливане
душата ми от двама
недокоснат плод 
смисъл
нестрошен

ето ме мене


обратно към стихове










Двамата с Бу


Милиарди години преди свършека на света
ние с Бу се разхождаме, 
разговаряйки с облаците 
и с нещата, 
които са.
Не застъпваме тези, 
нито пък сме отстъпчиви,
просто обменяме 
полифонии.

Оглеждайки се, 
ние с Бу правим чудеса - 
толкова малки, 
че нямат значение за Вселената. 
Но Нещата ни се усмихват, 
свободно неназовани...

Защото ние двамата
сме любители 
във всяко отношение.

Понякога, 
ей така или нарочно,
аз се опитвам да хвана с думи 
Важни Неща. 
Това го развеселява особено -
Бу се усмихва напосоки
и всички остри ъгли в света
изчезват за малко - 
няма с какво да отрежеш филия хляб...
А ако случаят го изисква 
или все пак настоявам, 
че всичко е много насериозно
той казва внимателно:
„Бу”
и изведнъж разбираш 
кое е наистина важното
с абсолютна Яснота.

(Не знам защо,
но когато аз или друг казваме „Бу”,
никак не е същото.
Предполагам, че е така,
защото го изричаме 
Половинчато).

Когато вървим 
или не 
по улиците,
всички ни гледат.
Защото ние с Бу сме ужасно красиви.
И какво от това, 
че фактически 
аз съм стоманено дъждовна, 
а напоследък
Бу е двузъб.


обратно към стихове



    

(с) теодора пиперевска
=============================
(с) Нова Българска Поезия, 11.03.2005