начало

поезия

манифест
преоткриване

рисунки

форум

контакти

хубави места

 

 

 

 

 

ваня константинова

 


стихове


Лия

Много ме обиждаш, малко, леко момиче,
обиждаш ме много. Аз вървя след теб и дори
да се озъртам не остава време, да се притесня.
Гледам те от глава до пети, всяка гънка е моя, всеки
съсък на твойте обувки от вишнева напа..
Стичам се по челото ти, като пот на бедността.
Пусни водата, защото те познах и си моя,
незавладяна още, а вече отречена,
Лия.
Лиани са ръцете ти светли, ноктите – птичи пера. Носиш стари дрехи, обличаш ги, за да ги свалиш. Диплят се между колене ти като книги от двайсети век, когато някое дете реши да ги прочете. Не знаеш май да говориш, забравила си думите, захвърлила си ги - мастилени дрипи, да кръжат наоколо – пеперуди пияни, без лампа и без посока. Прекалено са ярки витражите, Лия. Зърната ти са очите на рибата, която снощи улових в съня ти. Йона беше в утробата й и ме запита: “Имаш ли три желания, които аз няма да изпълня?” Но аз, момиче, нямам желания. Разочаровах го, Йона се отегчи и стана пророк. Защото ти не си желание, а прахта от сбъдването му. Колкото и да те чета, колкото и да те нося на раменете си, ти си името на обидата ми, много малка и моя. Лия.

стели
слепи стъпките меки 
палците
тънки думите кухи 
звуците
нямало е лепкав дъжд
вече има нямало е кална суша
вече има и мен е нямало
в представа на близък 
преди да умра 
дишане не владее мраморът 
памет тежи му в смях се задъхва 
чете вдълбаното
преобръща се и го изтрива 
липса на зрение
утеха е неведението

из тези земи 
побиват плочи 
при новорождение


обратно към стихове





остракон
Ти можеш да пишеш, нали? Дори
не е нужно да подвигаш ръка,
и да кръстосваш пръсти.
Плъзни длан – прост жест за прост
акт и глина.
Кореноплодните ядат пръст.
Ние ядем кореноплодни.
Керамика в Месопотамия.
Рустика в банята ми.
Тяло на бик, криле на орел,
опашка на лъв, брада на мъж.
Отмахни ме.
Отлъчи, написвайки 
името ми.
Ако го знаеш.


обратно към стихове


мингус
смехът е в ръцете ти и всички
плачат
цвете в жартиер си
подхождаш ми толкова грозен
замазваш ме в черно което
е по-прозрачно
от сън на жилава медуза
когато се осмелих да се раждам ти остави една струна да звъни в Антиб обратно към стихове човекът без уши
той чува прекалено много звуци
звънците на трамваи
броячите на кукувици в пролет
бахови арии за алтù
и стържене на стиропор
в стъкло мъгливо
отъркване на куките о плетиво
на изоставените котки
лая 
почукване в несъществуващи врати
изстрелването на внезапно скъсан 
ластик
и песента на сферите в безкрая
и да
той непрестанно чува стихове
дори
макар и без уши съвсем неглух е този мъж той има си задача да се брани с клепачите света засланя а с дланите недъга си прикрива затова наистина до днес не е погалил никоя внезапно изведнъж и ниведнъж обратно към стихове Релевантно
Думите на мъртвите езици
звучат като невнятно заклинание 
- поредна вечност.
По-късно
тълкуватели привнасят свойта
цветност от преживени
нежности, 
отблъснати очарования
и изоставености в копия.
Тогава всичко се изменя.
Не съм сама. Езикът ми умира с мене. обратно към стихове хилофобия
няма ничия земя
така казаха Едните докато
утъпкваха полето
същото 
казаха Другите орейки
за да не сеят
ако някой все не успява да избере
подходяща епоха
вероятно копира Ахасфер
или себе си


обратно към стихове



 

(с) ваня константинова
=============================
(с) Нова Българска Поезия, 27.06.2005