начало

поезия

манифест
преоткриване

рисунки

форум

контакти

хубави места

 

 

 

 

 

катерина васева

 


стихове

Скулпторът


Пролог:

Да напишеш история значи просто да избършеш прахта от някаква снимка;
но изобразеното остава непознато.
Той и тя не претендират да са личности, а още по-малко две. Сцена 1. Фонът е разпределен поравно между тъмните и светли тонове.
Сенките падат под различни ъгли, начупвайки пространството по невъзможен начин.
Тя му казва, че тази картина е нищо повече от налудните му съновидения;
тоест, експлоатира подсъзнанието си крайно нечестно, парадирайки при това с висок художествен смисъл. Той се смее. В дъното на залата седят скупчени мъже и жени, шептят напрегнато, приведени над нещо.
Главите им се навеждат все повече, гърбовете им се изпъват като дъги,
а острите пети на черните обувки потропват нетърпеливо.
Изведнъж измежду събраните чела изскача черна, проскубана котка и с диво мяукане прекосява помещението,
разхвърля косматото си електричество и събаря няколко безформени статуетки. Начупен на белия под, черният мрамор изглежда красиво. Бурни ръкопляскания. Сцена 2. Една от жените, изсъхнала черна гарга, разгъва дългото си,
ръбесто тяло на един стол в центъра на залата и отмята глава.
Ако остане неподвижна за повече от минута, кръгът около нея ще се стесни.
Като примка около шедьовър, който не бива да бъде изпуснат.
Тогава той ще пристъпи към нея, ще улови сухия и врат с лявата си ръка,
а с дясната ще прокара бръснача от едното ухо до другото. Дотогава червеният цвят на кръвта е само хипотеза. Сцена 3. В живота си геният има само една муза. Никога повече, защото това би значело,
че Бог може да бъде възпроизвеждан; да се размножава като ракова клетка,
да увисва на туморни гроздове в органите, докато задуши и последните спазми живот. Но желал ли е някой някога нещо повече от това?
Дори когато го намираше в ъглите на галерията, притискайки истерично поредното несъвършено тяло;
или свит като ембрион между несполучливите скулптури, с бели, лепкави ръце - той оставаше невинен. Съзнателното унищожаване на съвършеното е нищо повече от настъпваща зрялост. Сцена 4. На излизане черната му шапка политна и преряза гърлото на някакъв старец.
Тя плюеше слънчогледови семки и умозрително се размножаваше, за да наподоби публика.
От двете им страни вратите сплетоха триумфална арка и те преминаха като младоженци;
обърнеха ли се, щяха да видят две сенки, кръстосани невъзможно. Епилог Всяка история може да бъде разказана по хиляди начини.
В това се състои вечната и младост. Нека очакванията останат излъгани. обратно към стихове
геноцид


ще свършат релсите а с тях и скуката
тогава ще измислим най-страшния дер геноцид триподесетнаосма взривове в секунда ще прострем да съхнат деветте ни кожи между бедрата на вселената и ще замеряме с главите си света света дървета и трева и облаци sugarfree god is dead геноцид тази дума виси в края на коридора където вече не разпознавам мъртъвците си броя сериен номер сериен убиец серия 3451ва - ...а беше толкова хубаво ела да се измием Totenkopf, ела да се самоубием обратно към стихове

денят на гнева
тиквен фенер на твоите рамене,
запалваш го. имената си
повлачваш като скъпоценен дар

към мен, към мен, към мен... що за
прогнили дробове
са нужни във църковния търбух.

днес не продавам индулгенции.

днес съм скъпа,
много
скъпа -

твоето лудо хало, оправданието
за лунатичните ти стъпки
по перваза

когато гледаш как се събличам
когато ме поставяш в рамка пред окото си

невинна съм до безпаметност

до последната червена жилка, неврозното
сърце и реквиема

на твоя
убийствено скучен живот.

ето
"това е лудост, кейт"

кейт,
една свръхчовешка амеба,
би искала да се самоубие.

тънките, невронни пипалца, ореолът
на перверзното дете
ще изтънеят. кейт е библията
на поколения некадърни писачи...

...
това е глупост, кейт...

...
безразличието ми не е метафора.

изличавам се като афиш,
като дислексно
обяснение в любов.


обратно към стихове

Лишеи
Лишеите се множат, еволюират. На своите
някога тънки филизи
изправени:
"Вечерята е сложена.

Ти, наша плът и кръв. Яж хумуса от падналите
дъбове."
Тази слънчева, глюкозна красота вън

ме плашеше. Те ме приютиха, топла лишейна
постеля. Лесно е
да оцелееш, гризащ капещите ябълки.

Естествено е. Сиво-синкавата крехка нишка, хоризонтът
е саксия с лишеи:
няма отвъд,
вече няма отвъд.

Живот. Живот. Живот. Живот.

Няма да ги спрат и тези кръстоносци-дъбове,
които през нощта
събарят арки, разравят гробници, късат корени...

Могат ли да ги изстържат от кората си?
Листата им
изгниват - знаме
на пророческо смирение. По улиците

триумфират безразлични лишеи.
обратно към стихове
***
В този дом
единствено портрет със струпеи от прах
живот е.
И сянката му чупи се в ъглите, само мрак е скрит във маслената бездна на окото. Дали не знае моя страх, когато взирам се като във огледало? И като него с рамка скривам своето тяло. Покрива го ръждата на деня. Той се смее, мълчи проклетникът. Дали не знае, че е по мен рисуван, ден след ден - прахта е гордостта ни. Жълтее, за да прилича повече на мен. Четири котки се крият в ъглите, а всяка вижда други три - легло за мъртви риби са очите. обратно към стихове
sfumato
малък час захвърля в ъгъла на стаята
където плоскостта се обезсмисля
неточен мерник,
вечно втренчен в лампата, накуцва подир няколко мухи. очите се озъбват без клепачи защото алчността е и невинност /и без да чистя гумената маска, бих могла да изплета от кръглата венозна траектория една лишена от menzogna примка/ защото чистотата е и алчност а 'рано' или 'късно' са лица на хлопаща във черепа монета. създава се илюзия за пространство. обратно към стихове
 

(с) катерина васева
=============================
(с) Нова Българска Поезия, 08.05.2005